Щипка от рак

в-к Капитал 22.03.2008

от Пламен Шомов

- Хей, усмихни се! - Дъщеря ми скрива тъгата си зад щанда и се усмихва. Лесно ми е, на гости съм от два дни, мога да пия бира след бира, да гледам морето, жените, докато тя връща ресто на поредния клиент. Харманите вече я отвращават, а е още юли. Единствената й утеха е слънчевото момиче от разкопките зад плажното кръчме, и тя на осемнадесет. Рада. С нея може да си шепне, навела глава над дългите й кичури, може и да се кикоти за нещо, което не разбирам, нещо опияняващо.

И сега е тук, гледа в мен с тигрови очи, там трепка малък ятаган, не мога да му устоя и притварям клепачи. Слиза в пясъчния изкоп на некропола, а полумесецът на тесния й гръб блести измежду другите тела.

Малко по-късно махам за сбогом на дъщеря ми, която спасява от жадна смърт десетина поляци и тръгвам към градския плаж. Крайбрежната уличка ме всмуква в тясното си гърло, пълно с хранителни отпадъци и потни тела. - Рада! - хладната й ръка пада върху рамото ми, целува ме светкавично, проглеждам прокълнат, заключен между очите на една пантера. В ръката ми остава миниатюрна щипка от рак, розово-кафява, нежна на опипване и малко застрашителна на вид. Пръстите не се насищат на изящната й форма, изтръпвам от допира.

Средата на залива, това е мястото, леко движение с глава и мекия силует на стария град изтрива образа на парвенюшкия хотел отляво... октомври е, влез, потопи се за последно, бъди сам, с все по-синьото на толкова много вода, опитай после да излезеш, към хладината на толкова много пясък...

Сребристият джет ме връхлита внезапно и все пак с другото зрение, от друга вселена на проклетия мозък, следя внимателно непомръдващата машина... помръдва все пак, неотменно душейки с тъпия си нос окаяното мое тяло, куп ламарини, 30 лева за 10 минути...

БУМ!!! губя второто си зрение, ужасът смазва очите ми, разкъсва мускулните ми влакна, и двата крака неподвижни. Джетът изчезва сред слънчеви зайчета, смирен потъвам в изумрудената бездна, най-сетне без избор, с лице към дъното, дъно без опора дори за очите ми...

Пясък... зрънца пясък... и щипка от рак - миниатюрна, розово-кафява, нежна на опипване и малко застрашителна на вид... забивам я в крака си, кръвта се плъзга на спирали по дребното хитиново телце, кракът, спомнил себе си, ме изтласква нагоре и обратно... Накъде... И защо?